Замъкът Кайлюс беше чудото на пиренейските долини.

Но Кокардас-младши и брат Паспоал нямаха никакъв усет към изящните изкуства. Те продължиха нататък и единственият поглед, който хвърлиха към мрачната цитадела, беше само за да преценят колко път им остава. Те отиваха в замъка Кайлюс и макар че погледнато от птичи полет от него ги делеше едва половин левга, необходимостта да заобиколят Hachaz ги застрашаваше най-малко с още час път.

С пълна кесия Кокардас навярно беше весел компаньон, пък и върху простодушно-лукавото лице на брат Паспоал личаха всички признаци на обичайно добро настроение, но днес и двамата бяха тъжни и имаха основателни причини за това: празен стомах, празна кесия и перспективата за една по всяка вероятност опасна работа. Човек винаги може да се откаже от такава работа, но ако си има поминък. За нещастие на Кокардас и Паспоал страстите бяха погълнали всичко. Ето защо сега Кокардас се кълнеше:

— Бог ми е свидетел, че никога вече няма да се докосна нито до картите, нито до чашката!

— А аз завинаги се отричам от любовта! — добави впечатлителният Паспоал.

И двамата започнаха да градят прекрасни целомъдрени мечти върху бъдещите си спестявания.

— Ще си купя пълно снаряжение — въодушевено извика Кокардас, — и ще постъпя като войник в ротата на нашето Парижанче!

— И аз — подкрепи го Паспоал, — като войник или слуга на военния хирург.

— Та нима от мен не би излязъл великолепен кралски стрелец?

— Полкът, в който ще постъпя на служба ще бъде поне сигурен, че ще му пускам кръв както си му е редът.

И двамата в един глас подеха:

— Ще видим Парижанчето! Така поне от време на време ще му спестяваме по някой и друг пердах.

— Той отново ще ме нарича своя стар Кокардас!

— И пак ще се присмива на брат Паспоал, както някога.

— Тю, да му се не види! — провикна се гасконецът и халоса с юмрук своята кранта, която вече береше душа. — Паднахме твърде ниско за воини като нас, любезни мой, но за всеки грях си има и прошка! Предусещам, че покрай Парижанчето ще си стъпя на краката.