Паспоал тъжно поклати глава.

— Кой знае дали ще иска да ни познае? — промълви той и хвърли обезсърчен поглед върху чудноватата си премяна.

— Ти пък, друже! — укори го Кокардас. — Та това момче е самата доброта!

— Какъв град — въздъхна Паспоал, — и каква стремителност!

— Това се казва истински войник! Каква мъжественост!

— Помниш ли неговия страничен удар при отстъпление?

— А ти спомняш ли си трите му прави удара при атаката на Делеспин?

— Какъв смелчага!

— Истински храбрец! А и винаги му вървеше на комар, кълна се в бога! Пък и умееше да пие!

— И да завърта главите на жените!

След всяка изречена дума те все повече се разгорещяваха. Най-сетне по взаимно съгласие се спряха, за да си стиснат ръце. Вълнението им беше дълбоко и искрено.

— Господ да ме убие! — рече Кокардас. — Но ако Парижанчето го пожелае ще му станем и слуги, нали тъй, любезни ми?

— И ще направим от него знатен велможа! — заключи Паспоал. — Така парите на Пейрол няма да ни носят нещастие.

Оказваше се, че този, който беше накарал метр Кокардас и брат Паспоал да предприемат това пътуване бе господин Пейрол, довереното лице на Филип дьо Гонзаг. И двамата добре познаваха Пейрол, а още по-добре — господин дьо Гонзаг, неговият господар. Преди да започнат да обучават селските величия в Тарб на благородното и възвишено изкуство на италианската фехтовка, те бяха държали фехтовална зала на улица „Кроа де Пьоти Шан“ в Париж, на две крачки от Лувър. Без неразборията, която страстите внасяха в делата им може би дори щяха да забогатеят, тъй като при тях идваше целият кралски двор. Те бяха добри момчета и вероятно в момент на привързаност бяха извършили някоя ужасна младежка лудория. Все пак те тъй добре си служеха с шпагите! Но нека бъдем снизходителни и да не се питаме твърде настоятелно защо един прекрасен ден те пъкнаха ключа под вратата и напуснаха Париж толкова припряно, сякаш земята гореше под краката им. Вярно е, че по онова време парижките учители по фехтовка имаха вземане-даване с най-знатните благородници и често много по-добре познаваха обратната страна на медала, отколкото самите придворни. Те бяха същински живи вестници. Можете да си представите какви клюки е знаел Паспоал, който освен това е бил и бръснар!