Когато първата почерпка свърши и глъчката от хвалбите поутихна, Кокардас рече:

— А сега, гълъбчета, нека си поговорим за нашите работи. Повикаха прислужничката на странноприемницата, която цялата трепереше сред тези канибали и й заповядаха да донесе още вино. Тя беше пълно и леко кривогледо момиче, но Паспоал вече бе насочил срещу нея артилерията на сладострастните си погледи. Той понечи да я последва, за да си поговорел с нея под предлог, че иска по-студено вино, но Кокардас го пипна за яката.

— Нали обеща да обуздаеш страстите си, любезни ми — важно му напомни той.

Брат Паспоал седна на мястото си с тежка въздишка. Веднага щом виното беше донесено, те отпратиха повлеканата със заповед посече да не се връща.

— Гълъбчета мои — поде Кокардас-младши, — нито аз, нито брат Паспоал очаквахме да срещнем една толкова приятна компания точно тук, тъй далеч от градовете и населените места, където обикновено упражнявате талантите си.

— И таз добра! — прекъсна го наемникът от Сполето. — Кокардас, caro mio

И всички поклатиха глава с вид на хора, убедени, че добродетелите им в никакъв случай не са достатъчно добре възнаградени. След туй Салдан се поинтересува:

— А знаеш ли защо сме тук?

Гасконецът тъкмо отвори уста, за да му отговори, когато кракът на брат Паспоал го настъпи по ботуша. Макар и всепризнат вожд на дружинката им, Кокардас-младши беше свикнал да следва съветите на помощника си, предпазлив и мъдър нормандец.

— Знам само, че са ни повикали… — започна, той.

— Аз ви повиках — прекъсна го Щаупиц.

— И че общо взето брат Паспоал и аз сме напълно достатъчни, за да свършим работа — заключи гасконецът.

— По дяволите! — извика Касапина. — Обикновено щом съм тук, не викат други.

Всеки обогати темата според възможностите на красноречието си и степента на самохвалството си, след което Кокардас обобщи: