— Какво искаш да кажеш, приятелю? Кокардас стана и всички други го последваха.

— За бога, пиленце — рече той с внезапно променен тон, — я да си поговорим откровено! Всички тук сме учители по фехтовка и следователно благородници. Най-вече аз като гасконец, и то с провансалска жилка! Нашите рапири — и той удари по шпагата си, с която изобщо не се беше разделял, — та нашите рапири искат да знаят какво вършат!

— Точно така! — подчерта брат Паспоал и любезно предложи едно трикрако столче на довереника на Филип дьо Гонзаг.

Побойниците утвърдително закимаха с глава. За миг Пейрол сякаш се поколеба.

— Добре, юнаци — заяви той, — щом имате толкова голямо желание да узнаете това, бихте могли много лесно и сами да се досетите. На кого принадлежи този замък?

— На маркиз дьо Кайлюс, по дяволите! Един благородник, при когото жените не остаряват. Замъкът е на Кайлюс Резето. И какво от това?

— Дявол го взел! Как, какво от това? — изуми се простодушно Пейрол. — Вие работите за маркиз дьо Кайлюс.

— Хей, вие, вярвате ли в това? — покровителствено се обърна Кокардас към останалите.

— Не — отвърна брат Паспоал.

— Не — веднага послушно повтори дружината. Изпитите бузи на Пейрол леко се изчервиха.

— Какво искате да кажете, негодници? — извика той.

— Я по-кротко! — прекъсна го гасконецът. — Моите благородни приятели негодуват, така че внимавайте! Нека си поговорим спокойно, като възпитани хора. Ако съм ви разбрал правилно става дума за следното: маркиз дьо Кайлюс е разбрал, че от време на време един хубав и строен благородник се промъква нощем в замъка му през този прозорец. Така ли е?

— Да — съгласи се Пейрол.

— Той знае, че дъщеря му, Орор дьо Кайлюс обича този благородник.

— Това е самата истина — потвърди отново довереникът.

— Но според вас, господин Пейрол! Така вие обяснявате срещата ни в странноприемницата „Адамовата ябълка“. За някои такова обяснение би било приемливо, но аз имам причини да го намирам за незадоволително. Вие не казахте истината, господин Пейрол.