Самотната птица не представляваше особен интерес, но момчето се взря и внезапно наостри внимание. Твърде величествено се рееше тя! Такъв размах на крилете можеше да има само… разбира се, това е орел! Орел!

Фиу-у! Тялото на момчето пореше гъвкавия въздух. Разстоянието до орела намаляваше, но той все така лениво се рееше, без да помръдва крило. Беше могъщ и явно стар; царственият му вид въодушевяваше момчето. Между перата на опашката се виждаха няколко бели и на момчето дори потекоха слюнки при мисълта, че може да вземе трофей истинско орлово перо. Всички момчета, когато играят на индианци, имат синтетични пера, а той ще има собственоръчно изтръгнато истинско перо!

Най-сетне крилете на орела трепнаха. Вече не се рееше, а летеше, за да не го настигне преследвачът. Но и сега полетът му бе някак надменно — снизходителен. Момчето не мислеше за опасността, за извития клюн и острите нокти, от които е по-благоразумно да стоиш надалеч. Досега орелът бе за него символ, персонаж от мултипликационен филм, илюстрация от книга, а тук беше жив, истински и както подобава на орел, величествен. Такава плячка не бива да се пропусне!

Вятърът стана плътен, въздухът струеше край момчето като вода, от очите му потекоха сълзи, но на шлема имаше очила и то бързо ги спусна. Обаче — ех, напразно! Разстоянието почти не намаляваше.

— По-бързо!

Топлещото при студ термооблекло плътно покриваше тялото, но сега вятърът го пронизваше и издухваше топлината. Ръцете му се вкочаняваха, ала какво значат тези дреболии, когато си на лов!

Крилете на орела ритмично и силно разсичаха въздуха. Разстоянието започна да намалява!