Лицето на момчето пламтеше, вятърът свистеше в ушите му, дишането му пресекваше.
Орелът сякаш беше мощен автомат, така равен, бърз и безстрастен бе полетът му.
И все пак момчето го настигаше.
Като губеше величието си, а заедно с това и приликата с машина, орелът се стрелна встрани, надолу… Момчето повтори маневрата му.
Съревнованието не беше равностойно, защото орелът изразходваше своите сили, а момчето не. Но то превъзмогваше притискащото го натоварване на въздуха и му се струваше, че самото то лети, че се бори и побеждава.
Още малко, още малко…
Орелът изведнъж рязко се гмурна надолу и няколко сантиметра бяха загубени, защото дългото тяло на момчето не можа да опише толкова остра дъга.
Ще избяга, ще избяга!…
Но не, мощността на апарата превъзхождаше силата на орела. Момчето вече можеше да докосне опашката му… Ала вкочанените, свити на юмрук пръсти не му се подчиняваха. То почти се разплака от разочарование и така се протегна, че пред очите му притъмня. Крайчецът на мечтаното перо беше във втвърдените му пръсти…
Но щом дръпна перото, се случи нещо необяснимо. Тялото на орела странно се сгърчи, сви се в грозно кълбо и започна да пада надолу под краката на момчето.
То трескаво задействува спирачките, без да разбира защо орелът пада, защо тялото му кръжи и ту едното, ту другото крило се разперва под чудноват ъгъл.
Тишината на стихналия вятър го зашемети. Някак настръхнало, тялото на орела продължаваше да пада, като се рееше или рязко хлътваше надолу. Без да разбира нещо, момчето се устреми след падащата птица.
Орелът тупна, преди то да успее да го настигне. Приело машинално позата за кацане — краката полусгънати, ръцете прибрани към тялото, — момчето се приземи наблизо. Отмалелите му мускули не смекчиха достатъчно тласъка, повали се на гръб, но мигом скочи и уплашено се спусна към птицата.
Едното крило на орела беше великолепно разперено, другото стърчеше неестествено извито като счупено. В падналата птица вече нямаше нищо царствено, нищо от безстрастното могъщество на въздушния автомат, нищо от преследваното горе, дори в паниката си величаво, същество. Беше само един сгърчен, грозно рошав труп. Полузабуленото с ципа око мътно гледаше небето.