Момчето с мъка преглътна въздух, още не вярваше, но вече знаеше, че орелът е мъртъв.

То не искаше. Как се случи така? Това, което вижда, е смъртта, нали? Така страшно мълниеносна, така проста и безсмислена ли е тя? Само от това, че и орелът чувствувал, както чувствува и то? Толкова крехък ли е животът — и неговият също? Но това е несправедливо, несправедливо!!!

Едва сдържа вика си и се озърна, сякаш търсеше подкрепа. Зеленееше тревата, огряна от яркото слънце, във въздуха играеха пеперуди, но то усети във всичко това такава пустота, такава неумолимост, наложена от новия, разкрил се пред него ред, че потръпна от ужас.

После сълзите облекчиха всичко; опитваше се да ги сдържа, но не можеше, те мъчително течаха и забулваха света. То искаше да бяга, незабавно да изтича при мама, при татко, при който и да е човек, само да не е самичко. Ала нещо го задържаше тук.

Момчето знаеше какво. В откоса на близкото хълмче блещукаше златист пясък, там можеше да изкопае гроб. Тръгна натам, бършейки сълзите си.

И едва тогава се сети, че още стиска в ръка перото. Разтвори юмрука си. На дланта си видя едно смачкано, сиво и прашно перо, същото онова, което горе, във висината, му се струваше така желано и бяло.