„Като си помисля, че на сушата има хора, които отдават значение на облеклото си… Като си помисля, че има хора, които водят редовен живот… А аз живея ден за ден, водя се по слънцето, върнал съм се към примитивния живот.“ Още се вълнувам, като препрочитам дневника си от дните, когато съм започвал да се изтощавам, защото виждам как почеркът ми непрекъснато се е менил. Личи самотата — все по-мъчителна, все по-натрапчива. Дневникът ми се превърна в единствения ми събеседник. Докато в началото изписвах по страница, страница и половина, сега „изхабявах“ всеки ден от две до три страници и половина.
9 ноември. — Вятърът, който и без това не бе слаб, още повече се засили.
Това е чудесно! Летя с пет възла! Дано да издържи за-кърпеното ми ветрило!
При това тази нощ здравата се „наквасих“, но няма ли да заплатя скъпо това увеличение на скоростта? Ако загубя ветрилото си, заплашва ме принудителен застой.
Днес, ако броим и деня на тръгването, е четвъртата ми неделя в морето. Надявам се да прекарам само две още във водата. Да мине и утрешният ден и може би ще мога да кажа „следващата седмица“.
Отново се сблъсках с ужасната опасност, която ме грозеше непрестанно: една вълна заля наполовина лодката и едва не я обърна. Ако и това се случеше, то значеше сигурна смърт.
Противно на очакванията, страхът ме завладява, все повече и повече. Какво като съм прекарал двайсетина дни в морето? Една вълна ми е достатъчна — една единствена! Това, че нищо не се случи през тези двайсет дни, не променя нещата. Аз завися от прищявката на една вълна — винаги, винаги, до последния ден! Ако се случи след десетина дни, ще съм поне по пътя на корабите, но сега не мога да се надявам на нищо.