Напразно се бях опитвал да изпера солта от дрехите и завивките си. Уви! Трябваше да си остана докрай „соленоводен човек“, както се изразяват полинезийците, защото сол и само сол се наслояваше по мен чак до края на пътешествието.

Към два часа следобед, тъй както тихо и мирно си четях, Есхил, някакъв силен удар изневиделица се стовари върху гребното ми кормило.

„Я, акула!“ — помислих си аз и се обърнах. Тогава забелязах една голяма риба меч, която изглеждаше в лошо настроение. Раздразнена, с щръкнала тръбна перка, тя ме следваше на около шест метра. Правейки финтове около моята лодка, тя бе ударила кормилото. Само леко да я бях ранил, щеше да се оттегли, за да ме нападне отново, което означаваше край за „Еретик“! Освен това, докато поставях стрелата на харпуна си малко припряно, направих едно погрешно, движение и тя падна в морето. А нямах друга. Останах без оръжие. Тогава закрепих туристическия си нож към подводната пушка и набързо си направих шик, решен скъпо да продам живота си, ако бъда нападнат.

Тази непоносима тревога продължи дванайсет часа.

Няколко пъти гърбът на рибата меч закачи дъното на лодката. Но и тя сякаш се боеше от мен. Нито веднъж не посмя да нападне „Еретик“ откъм носа. Спускаше се срещу ми и тъкмо да ме докосне — рязко се отклоняваше. Забелязах, че се страхува… Може би също толкова, колкото и аз.

Не спира да вали като из ведро. Под този потоп аз съм принуден да опъвам палатката над главата си. Водата се събира на покрива. Вече заплашва да разруши и моя подслон, тъй здраво опъва колчетата. Принуден съм да изхвърлям зад борда насъбралата се течност. Малцина могат да си представят каква мъка е за корабокрушенеца, когато се вижда принуден да изхвърли водния си запас. Сега дори и без акули, без страховитата риба меч е невъзможно да се спи. Вали непрестанно. Трудно може да си представи човек колко е натрапчива тази вода, която се изсипва върху палатката и се промъква от всички страни през най-малките дупчици.