Може да се каже, че всичко се е съюзило срещу мен; вятърът отново се появи, но ме запраща на юг. Наистина нямам късмет. Толкова по-зле. Тръгвам на юг. До остров Гренейда имам да се мотам още двеста и четирийсет мили. Отклонението от водните течения ме забави много.

По всичко личи, че сме до сушата, само дето самата суша я няма. Дъсчици плават тук-там. Следва ме стадо риби, които ми приличат на кефали. — Все неща, които не могат се види в сърцето на океана. Но аз искам, сушата, сушата искам да видя!

Чудото стана в една сряда!

В ония дни бяха нужни много усилия, за да стана сутрин.

Обикновено се събуждах почти с изгрев слънце, но не бързах да огледам хоризонта, тъй като предварително знаех, че нямаше да се е променил. И тъй, чаках легнал чак докато слънцето не се дигне на хоризонта и не ме опърли с лъчите си. Този път към десет часа хвърлих поглед наоколо и подскочих като ударен от електрически ток. Извиках на глас: „Кораб!“ И наистина, откъм задния ми десен борд, на около две и половина мили от мен, един параход се канеше тъкмо да ми пресече пътя. Това беше голям товарен кораб, около седем хиляди тона. Движеше се бавно (изглежда, не ме бяха забелязали). Грабнах хелиографа, за да се опитам да направя „зайче“ на някого от екипажа, като дете, което се опитва да дразни минувачите. След известно време, което ми се стори невъобразимо дълго, от кораба най-сетне ме забелязаха. Корабът смени посоката и се насочи към кърмата ми.

Стигна до мен и капитанът се провикна в рупора си:

— Will you any assistance?

— Juste the time, please, and my exacte longitude

— 49°50′.

Бях точно с десет градуса, тоест с шестотин мили по-далече от мястото, където мислех, че съм стигнал. Зашеметен, сякаш някой ме бе халосал с чук по главата, отчаян до дъното на душата си, аз хващам гребното кормило, за да се приближа до кораба, повтаряйки си трескаво: „Толкова по-зле! Петдесет и три дни, стига толкова!“