Петък, 5 декември. — Сушата е може би на няколко десетки мили, а аз не мога да я стигна. Нямам вятър. Изнемогвам. Ако продължава така, лодката ще стигне брега, ала с мъртъв стопанин. Отново слънце — никакво облаче! Вече нищо не разбирам, не зная къде съм. Искам само едно, ако лодката пристигне с трупа ми, нека някой отиде от мое име дa зашлеви автора на книгата за корабокрушенци. Тя сякаш е написана с единствената цел да убие духа на онези клетници, които ще имат нещастието да си я купят. Ето какво е написал: „По-големият брой птици фрегати означава, че сушата е на около сто мили.“ От осем дни аз видях не една и две фрегати, а съм преплавал около триста мили.

Малка загадка: да кажем, че изминавам около сто метра в час, след колко време ще съм изминал сто и петдесет километра, които ме отделят от сушата, ако изобщо има суша?

Изтощен съм. Ако пропадна, то ще е наистина защото всичко се обяви против мен. Никакъв вятър; изтощително слънце. Вчера валя като из ведро около мен — а нито капка върху мен самия. Ужасно! Ветрилото ми плющи отдясно наляво. Ясно е — пасатът. Определение на пояса на пасатите: пояс, където в същност никога не духа вятър. Дори не мога да разбера дали не съм в Черното гърне. По това време на годината то е на пет градуса север, а на подобна ширина щях вече да съм стъпил на сушата.

Отчаян съм безмерно. Джек казваше: „Ще се провалим, защото ни чакат бури, хали и тайфуни.“ А аз се провалям, поради пълно безветрие. О! Да можех само да подам едно SOS! Да можех само да се окъпя!

Неделя, 7 декември. — Все тъй нищо не се вижда, но сушата не би трябвало да е далече (тук почеркът ми е стегнат, като преди). Трябва заради Жинет, Натали, Рено и Ан да пристигна жив, ала това е ужасно.

Слънцето е неумолимо. Жаден съм. Водата ми привършва, остават ми най-много пет литра. Като си спомня, че изхвърлих толкова вода зад борда! С литри! С литри! Ловя малко риба, но ми стига. Би било ужасно, ако се наложеше отново да пропия морска вода и сок от риба.