Безпомощен, но уверен в устойчивостта на лодката си аз заспах, надявайки се на нощ без сънища. Прекарах нощ е кошмари. Сънувах, че водата се вдига около мен и поглъща всичко. Започнах да се мятам. В лодката ли съм още? Плувам с всичка сила. Смъртно уплашен, аз се събуждам — вода залива „Еретик“. Съобразявам, че една вълна току-що се е разбила точно отгоре ни. Трябва да изгреба водата на всяка цена. Само мощните гумени поплавъци се показват над водата — отвсякъде море и море. „Еретик“ продължава невъзмутимо пътя си като плаваща развалина. Но аз нямам право, нямам време да се отчайвам. Отначало почти инстинктивно започвам да изгребвам с две ръце, след туй с шапката си — абсурдно приспособление за тази непосилна задача. Трябваше да се изгребва доста бързо, сред най-големите вълни, за да може „Еретик“ да се вдигне отгоре. Дори да имах истинска черпалка, трябваше да продължа със същото изтощително темпо; всяка по-голяма вълна, която ни застигаше, блъскаше ужасно в задната преграда и правеше ненужни, смешни, отчайващи моите десетминутни или четвъртчасови усилия. И аз се чудя как, тъй измръзнал, съм могъл да издържа тия два часа — защото тъкмо два часа работа ми трябваше, за да вдигна лодката над вълните. Корабокрушенецо, бъди винаги по-упорит от морето — и ще успееш!

Бях се спасил, но водата бе просмукала всичко; макар слънцето да я изпари, „Еретик“ се покри с тънък пласт сол, който нощната влага щеше да подгизва всяка вечер. Лодката се бе превърнала в истинска солница. Всичките ми съоръжения се намираха в непромокаеми торби, радиото не беше засегнато, но в замяна на това кибритът се бе намокрил. Нареждам клечките наоколо, да изсъхнат на слънцето. Не зная какво ще излезе от това, но трябва винаги и всичко да се опитва. За щастие имам стотина кутийки — сега ще трябва да издраскам по цяла кутия, докато намеря една клечка, която да пали.