Още виждам сушата; мисля си, че това е вече последно. Във всеки случай вече бях сигурен, че „Еретик“ не може да се обърне. Той се бе държал, така и очаквах, като акваплан, като платформа на гребена на вълната, по която се бе плъзгал, без да оказва съпротива. Вече имаше голяма вероятност поне лодката да достигне отвъдния бряг на океана.

На 23-и — четвъртък, нищо не съм писал в дневника си, защото нямах време — цял ден се занимавах с шивачество. Вятърът се бе вдигнал в нужната посока — тъкмо североизточният пасат трябваше да ме отведе чак до Антилските острови. Съдбата, както е известно, обича да се шегува: едва се бе закрепил вятърът и ветрилото ми се съдра — това мое вярно ветрило, което ме бе откарало от Монако до Канарските острови. Kато тръгвах, бях решил да си служа с него възможно най-дълго и да го заменя с новото ветрило, което носех, едва в деня, когато то вече нямаше да може да изпълнява предназначението си. Но не мислех, уви, че това ще се случи толкова скоро! И тъй, спускам аз плаващата котва, свалям ветрилото и закрепвам новото на реята. Половин час по-късно силен вятър го отнася; виждам как се вдига нагоре като хвърчило, отлита и се забива малко по-далече във вълните. Бе повлякло със себе си всички въжета, които го прикрепваха, шкота и флага включително.

И тъй, пак опирам до моето старо съдрано ветрило и примирен започвам да го шия. Разполагам само с най-обикновена черна макара и най-обикновени игли. Не мога да простра пред себе си цялото ръкоделие, много е тясно. Трябва малко по малко да напредвам в скъсаното, както напредвах сред вълните, както щях да напредвам във времето. До вечерта едва успявам да свърша; доста уморен и тъй като не желая да подлагам ръкоделието си на прекалено тежки изпитания — все пак то ми е последното и не искам да оставам и без него, — аз спускам плаващата котва и си лягам; понякога трябва да знаеш да губиш и ценни часове.

Засега вълните са високи и бели на върха. Морето се смее и си показва зъбите като капризно палаво дете.