Носейки се над кристално бистрите води, щом забележеха някой едър морски таралеж, те се гмурваха и в най-високите вълни, рискувайки да бъдат изхвърлени на двеста метра по-далече, върху пясъка на брега. Именно там, на триста метра от брега, реших да изляза и аз. Почти три часа употребих, за да измина това разстояние.

Маневрата беше убийствена за един тъй изтощен човек като мен. Като всички прагове в Африка и Антилите, вълните не се разбиваха с еднаква сила, а на периоди — възходящ, следван от низходящ, строго определен период, различен за всеки тип прибой. Най-опасната е седмата или шестнайсетата вълна и те трябва да се избягват на всяка цена. В случая имах периодичност от седем вълни. Духаше страничен вятър, Обърнах лодката с кърмата към плажа. Щом се зададеше третата вълна, аз се обръщах с нос към брега, за да печеля разстояние, а при петата пак загърбвах сушата, за да посрещна челно ужасния гръм на седмата, която ме връхлиташе. Така лека-полека се приближих към брега и всеки път се извивах срещу седмата вълна, която ставаше все по-застрашителна. Рибарите, които ме бяха забелязали, не бяха разбрали още, че имаше нещо странно в моята поява. Скоро три лодки ме заобиколиха и на някакъв невероятен английски ние завързахме разговор. Три негърчета се прехвърлиха на борда на „Еретик“ — за пръв път в Атлантика аз имах екипаж! В същност хлапетата доста ми попречиха. Тършуваха навсякъде, пребъркаха всичко, плячкосваха каквото им падне.

„Еретик“ се люшка все още на двайсетина метра от жълтия плаж, който бе започнал да почернява от притока на стеклите се любопитни люде. Рибарите ме съветваха да изчакам отлива, за да стигна до брега — твърдяха, че вълните щели уж да намалеят. В действителност те държаха да изследват основно всичкия ми багаж, преди и крайбрежните жители да са се включили в акцията. Желанието да стъпя на земя, да усетя мириса й, топлия й пясък се надигаше неудържимо в мен.