Повече от всеки друг остров Барбейдос е недостъпен откъм източния бряг за мореплавателите, които не го познават. Оставаха ми две възможности: или да се опитам да се приближа откъм съвсем късия северен бряг (седем километра), или да отмина острова и да пусна котва в плитчините на запад и с помощта на хелиографа да извикам лоцман от Спейгатаун. Развидели се и аз с учудване забелязах, че съм много по-близо до сушата, отколкото предполагах — около четири-пет мили.
За първи път от тръгването си аз спуснах във водата подвижните си килове, за да поема вятъра странично и да обходя заливаните с бяла пяна скали в най-северната им точка.
Щом преминах северния край, почнах да сигнализирам с хелиографа към стопанствата и захарните работилници по брега. Тук морските вълни не се разбиват, а се търкалят към внушителен прибой. Внезапно, докато плавах на около половин миля от този северен бряг, изпитах жестоко притеснение. Забелязах една лодка с четирима мъже, която правеше отчаяни усилия съвсем близо до сушата. Дали не ме бяха видели и тръгнали въпреки бурното море, за да ми помогнат? Ужас! Една гигантска вълна грабна лодката и когато тя се появи отново, петимата мъже бяха изчезнали. Бях ужасен! Нима тези мъже са помислили, че съм в опасност и аз щях да стана причина да се издавят хора. Приближих се колкото можах по-бързо. Достигайки на един човешки глас разстояние, установих с изненада, че това са негри, които изобщо не ме бяха видели. Това бяха чисто и просто рибари, принудени да се сражават всеки ден с това бясно море и да рискуват живота си.