Първо, за да скъсам с, единственото и неотменно присъствие на морето, аз бях решил да водя „селски“ живот, сиреч да ставам и да си лягам със слънцето.

Рано сутрин прибирам летящите риби, които, не забелязвайки клопката през нощта, се удряха във ветрилото и падаха върху покрива на палатката ми. Двете най-хубави избирам за закуска. След което, използвайки другите като стръв, ловя около час — достатъчно за дневната ми дажба. Разделям „провизиите“ на две — едната половина за обяд, другата за вечеря.

След риболова идва часът за щателния преглед на лодката; и най-малкото протъркване може да бъде фатално за мен; достатъчно е гръбчето на някоя книга, някоя дъсчица да търкат няколко дни все на едно и също място, за да наранят и пробият гумата, И наистина, след четиридест и осем часа с ужас установих, че само от това, дето съм се облягал на стената на поплавъка, боята се бе олющила. Значи, трябваше да сложа нещо, което да прекрати триенето, защото след боята щеше да се оголи гумираният плат и тогава — прощавай непромокаемост! Прислушвам лодката, долепям ухо до стените й, за да разбера дали не се е появило триене, също както се прислушва сърце, за да се открият „шумове“. Този преглед, палпацията и прислушването неведнъж ми помогнаха да избягна катастрофата. Подобна бдителност трябва да бъде закон за всички корабокрушенци.

Идва редът на половинчасова гимнастика, за да запазя пъргавината на мускулите и ставите. Остава ми да събера две кафени лъжички планктон — средство срещу скорбута, което ми отнема около десет-двайсет минути. Но тъй като всяка мрежа, хвърлена в морето, е и спирачка, аз се изправих пред следната дилема: или да събирам много планктон, за да се изхранвам, но да забавя темпото, или да събирам малко планктон, но да напредвам по-бързо. Реших, че докато рибата е в изобилие, ще приемам планктон само като лекарство — витамин С.