Не можех да стоя прав. Най-близко до изправения стоеж е позата с полупрегънатите колене, опрени в гумената тръба, отдавайки се на безконечно съзерцание на морето. От друга страна, аз се обезопасявах, закачайки едно двайсетметрово въже на кръста си, вързано за основата на мачтата. Лодката е устойчива, но все пак трябва винаги да съм опрян в нещо. За щастие подложен съм само на най-обикновено клатене. Въпреки всичко около мен с грохот се разбиват огромни вълни, които се сгромолясват мигновено, неиздържали под собствения си товар. Една единствена да се стовари върху мен, е достатъчна да тури край и на този експеримент, и на живота ми.

„Не мога да забравя тази събота, 2 ноември, защото току-що извърших непростимо лекомислие. Можех ли да постъпя другояче?“ — съм отбелязал в дневника си. Да! Не ще и питане.

От няколко дни здравето ми се бе влошило. От смяната на храната и непрекъснатата влага по кожата ми се появиха болезнени малки пъпчици. Надявах се да избягна струпеите с помощта на една гумена възглавничка — една единствена на борда. При някое погрешно движение трябва да е паднала в морето, но когато я забелязах, тя вече плаваше на стотина метра от мен. Свалих ветрилото и спуснах плаващата котва, след това се хвърлих във водата да я взема. Добър плувец съм и я стигнах за няколко минути. Какъв бе ужасът ми, когато, връщайки се към лодката, аз забелязах, че лодката ми се носеше далеч пред мен, без да мога да скъся разстоянието, което ни разделяше. Плаващата котва като парашут не оказваше никакво съпротивление. Вече нищо не спираше дрейфа. Умората, естествено, щеше да ме надвие, преди да догоня беглеца… Тъкмо в този момент „Еретик“ за малко не продължи пътуването си без мен.

Когато тренирах за прекосяването на Ламанш през 1951 година, в добро физическо състояние, бях плувал двайсет и един часа.