В дървените къщички с външни капаци на прозорците вече пееха самоварите. Бе време за вечеря. Гражданите не искаха да си губят напразно времето и се разотидоха. Задуха вятър.

А в това време Клавдия Ивановна вече агонизираше. Тя ту искаше вода, ту казваше, че трябва да стане и да отиде да прибере дадените за поправка официални обуща на Иполит Матвеевич, ту се оплакваше от праха, от който според нея човек може да се задуши, ту молеше да запалят всички лампи.

Иполит Матвеевич, който вече се бе уморил да се тревожи, сновеше из стаята. В главата му току се тълпяха неприятни мисли. Трябваше да вземе аванс от взаимоспомагателната каса, да тича за поп и да отговаря на съболезнователните писма на роднините. За да се разсее малко, той излезе на стълбището. В зеленикавата светлина на луната стоеше майсторът на ковчези Безенчук.

— Та какво ще наредите, господин Воробянинов? — запита майсторът, като притискаше фуражката към гърдите си.

— Какво има да нареждам — мрачно отвърна Иполит Матвеевич.

— А „Нимфа“, поразата да я порази, нима дава стока? — завълнува се Безенчук.

— Пръждосвай се! Дотегна ми!

— Аз такова, нищо. Дойдох да ви кажа за ресните и гласето. Как да ги направя, поразата да я порази? Първо качество, прима? Или как?

— Без всякакви ресни и гласе. Обикновен дървен ковчег. Чамов. Разбра ли?

Безенчук тури пръст на устните си, с което искаше да каже, че всичко разбира, обърна се и като пазеше равновесие с помощта на фуражката си, но все пак залиташе, си тръгна към къщи. Чак сега Иполит Матвеевич забеляза, че майсторът е мъртво пиян.

Иполит Матвеевич отново почувствува необикновено отвращение. Не можеше да си представи как ще се прибира в празното, замърсено жилище.