Струваше му се, че със смъртта на тъщата ще изчезнат ония малки удобства и навици, които си бе създал с толкова усилия след революцията, отнела му големите удобства и маса навици. „Да се оженя? — помисли си Иполит Матвеевич. — За коя? За племенничката на началника на милицията, за Варвара Степановна, сестрата на Прусис ли? Или пък да наема домашна прислужничка? За какво ми е! Ще ме помъкне по съдилища. А и ще струва скъпо,“

В очите на Иполит Матвеевич животът веднага помръкна. Той отново се върна в къщи, изпълнен с негодувание и отвращение към целия свят.

Клавдия Ивановна вече не бълнуваше. Повдигната високо на възглавници, тя поглеждаше влезлия Иполит Матвеевич в пълно съзнание и както му се стори, дори строго.

— Иполит — пошепна тя ясно, — седнете до мене. Трябва да ви разкажа…

Иполит Матвеевич седна с неудоволствие, като се взираше в отслабналото мустакато лице на тъщата. Направи опит да се усмихне и да каже нещо ободряващо. Но усмивката се превърна в гримаса, а ободрителни думи просто не се намериха. От гърлото на Иполит Матвеевич се изтръгна само мъчително писукане.

— Иполит — повтори тъщата, — помните ли нашата гарнитура в гостната?

— Коя? — попита Иполит Матвеевич с любезност, възможна само към много болни хора.

— Онази… Тапицираната с английска дамаска…

— Ах, тази в моята къща ли?

— Да, в Старгород…

— Помня я, много добре я помня… Диван, дузина столове и кръгла масичка с шест крачета. Прекрасна мебел беше, гамбовска… А защо си спомнихте?

Но Клавдия Ивановна не можа да отговори. Лицето й започна бавно да добива цвета на син камък и кой знае защо, да секва дъхът и на Иполит Матвеевич. Той си спомни съвсем ясно гостната в своята къща, симетрично наредените орехови мебели с извити крачета, лъснатия с восък под, старинния кафяв роял и овалните черни рамчици по стените с фотографии на знатни роднини. Тогава Клавдия Ивановна каза с глух, равнодушен глас: