— В един от столовете заших моите брилянти.

Иполит Матвеевич погледна под око старицата.

— Какви брилянти? — запита той машинално, но тутакси се сепна. — А не ги ли взеха тогава, по време на обиска?

— Скрих брилянтите в стола — упорито повтори старата.

Иполит Матвеевич скочи, погледна осветеното от газената лампа безжизнено лице на Клавдия Ивановна и разбра, че тя не бълнува.

— Вашите брилянти! — изкрещя той и се изплаши от силата на своя глас. — В стола! Кой ви даде тоз акъл? Защо не ги дадохте на мене?

— Как можех да ви дам брилянтите, когато вие пропиляхте имението на дъщеря ми? — спокойно и със злоба изрече старата.

Иполит Матвеевич седна и тутакси отново стана. Сърцето му шумно тласкаше потоци кръв по цялото тяло. Главата му забуча.

— И не ги ли извадихте оттам? Те не са ли тук?

Старицата отрицателно поклати глава.

— Не успях. Вие помните, че трябваше бързо и неочаквано да бягаме. Те останаха в стола, който стоеше между теракотовата лампа и камината.

— Но това е безумие! Колко приличате само на дъщеря си! — изкрещя Иполит Матвеевич с цяло гърло.

И без да се стеснява, че се намира до леглото на умираща, блъсна с трясък стола и заситни нагоре-надолу из стаята. Старицата безучастно следеше движенията на Иполит Матвеевич.

— Но вие представяте ли си къде могат да попаднат тия столове? Или може би си мислите, че си стоят кротичко в гостната на моя дом и чакат да се върнете и си вземете вашите с-скъ-скъпоценности?

Старицата нищо не отговори.

От злоба пенснето на деловодителя от Отдела за гражданско състояние падна от носа му, златната дъгичка блесна край неговите колене и то тракна на пода.

— Как? Да заврете в стола брилянти за седемдесет хиляди! В стола, на който не се знае кой седи!…

Клавдия Ивановна изхлипа и политна с цялото си тяло към края на кревата. Описвайки полукръг, ръката й направи опит да хване Иполит Матвеевич, но тутакси се отпусна върху виолетовия юрган.