Сутрин, след като изпиеше от студената чаша порцията си горещо мляко, поднесено му от Клавдия Ивановна, той излизаше от полумрачната къщичка на широката, заляна от дивната пролетна светлина улица Другаря Губернски. Тя бе една от най-приятните улици, каквито се срещат в околийските градове. От лявата страна зад вълнообразни зеленикави стъкла сребрееха ковчезите на погребалното бюро „Нимфа“. Отдясно зад малките, с олющена боя прозорци се изтягаха мрачно дъбовите, прашни и навяващи тъга ковчези на майстор Безенчук. По-нататък „Пиер и Константин, майстор бръснар“ обещаваше на клиентите си „грижа за ноктите“ и „ондулация в къщи“. Още по-нататък се помещаваше хотелът с бръснарницата, а зад него на просторно празно място матовожълто теленце нежно лижеше ръждясалата табелка, прикрепена към самотно стърчаща врата:

Макар в града да имаше много погребални бюра, клиентелата им бе слаба. „Молим, заповядайте“ фалира три години преди Иполит Матвеевич да се засели в град Н., а майстор Безенчук пиеше на провала и дори веднъж направи опит да заложи най-хубавия си ковчег, направен само за реклама.

Хората в град Н. умираха рядко и Иполит Матвеевич знаеше това по-добре от всеки друг, защото работеше в Отдела за гражданско състояние, където завеждаше службата за регистриране на смъртните случаи и браковете.

Масата, на която работеше Иполит Матвеевич, приличаше на стара надгробна плоча. Левият й ъгъл беше изгризан от плъхове. Хилавите и крака пращяха под тежестта на дебелите пожълтели папки, пълни с книжа, от които можеха да се вземат всички сведения за кореняците на град Н. и за родословните дървета, израснали върху неплодородната провинциална почва.

В петък, 15 април 1927 година, Иполит Матвеевич се събуди както винаги в седем и половина и веднага навря нос в старомодното пенсне със златна дъгичка.