Очила не носеше. Веднъж, като реши, че не е хигиенично да се носи пенсне, Иполит Матвеевич отиде при оптика и си купи очила без рамки, с позлатени дръжки. Отначало очилата му харесаха, но жена му (това беше скоро преди смъртта й) намери, че с очила е същински Милюков и той ги даде на вратаря. Вратарят не беше късоглед, но навикна с очилата и ги носеше с удоволствие.

— Бонжур! — каза си напевно Иполит Матвеевич, като спускаше крака от леглото. „Бонжур“ показваше, че Иполит Матвеевич се е събудил в добро настроение. Ако при събуждане кажеше „гут морген“, това обикновено означаваше, че черният му дроб се обажда, че петдесет и две години не са шега работа и че времето е влажно.

Иполит Матвеевич пъхна мършавите си крака в купените преди войната готови панталони, завърза ги при глезените с ширитчета и потъна в късите меки ботуши с тесни квадратни бомбета: След пет минути той беше вече докаран с жълта като луната жилетка, изпъстрена със ситни сребърни звездички, и с преливащото в различни цветове ластикотиново сетренце. Иполит Матвеевич избърса от прошарените си коси останалите при миенето капчици, помръдна свирепо мустаци, нерешително опипа с ръка небръснатото си лице, прокара четката по ниско остриганите алуминиеви коси и усмихвайки се любезно, тръгна срещу влизащата в стаята тъща — Клавдия Ивановна.

— Еполе-ет — прогърмя тя, — нощес сънувах лош сън.

Думата „сън“ бе произнесена с френски акцент.

Иполит Матвеевич погледна тъща си От горе на долу. Той беше висок сто осемдесет и пет сантиметра и от такава височина му бе лесно и удобно да се отнася към нея с известно пренебрежение.

Клавдия Ивановна продължаваше:

— Сънувах покойната Мари с разпуснати коси и със златен колан.

От оръдейните звуци в гласа на Клавдия Ивановна трепереше чугунената топчеста лампа с различни прашни стъклени висулки и дрънкулки.

— Много съм разтревожена. Страхувам се дали няма да се случи нещо.