
Последните думи бяха казани с такава сила, че карето коси на главата на Иполит Матвеевич се люшна на различни страни. Той се намръщи и каза на срички:
— Нищо няма да се случи, маман. За водата платихте ли?
Оказа се, че не е платено. Галошите също не бяха измити. Иполит Матвеевич не обичаше тъща си. Клавдия Ивановна беше глупава и нейната преклонна възраст не даваше надежда, че тя ще поумнее някога. Беше ужасна скъперница и само бедността на Иполит Матвеевич възпираше това силно чувство да стигне до крайност. Гласът й беше толкова мощен и плътен, че би му завидял дори Ричард Лъвското сърце, от чийто вик, както е известно, конете прикляквали. И освен това — което беше най-ужасното — Клавдия Ивановна много сънуваше. Сънуваше винаги. Присънваха й се момичета с колани, коне, обшити с жълт драгунски галун, вратари, свирещи на арфа, архангели, облечени с кожуси на пазачи, обикалящи нощем с дървени клепала в ръце, и шишове за плетене, които сами скачаха по стаята и издаваха неприятен звук. Лекомислена старица беше Клавдия Ивановна. На всичко отгоре под носа й бяха пораснали мустаци и всеки мустак приличаше на четка за бръснене.
Леко раздразнен, Иполит Матвеевич излезе от къщи.
До входа на своето мрачно заведение, опрян на рамката на вратата и скръстил ръце, стоеше майсторът на ковчези Безенчук. От системни крахове в търговските му начинания и от дълга употреба на отвътре загряващи напитки очите на майстора бяха станали светложълти и като на котарак и горяха с неугасим пламък.
— Чест и почитание на скъпия гост! — провикна се той бързо-бързо, като видя Иполит Матвеевич. — Добро утро!
Иполит Матвеевич вежливо повдигна омазнената си касторена шапка.
— Разрешете да узная как е със здравето тъщичката?
— Мр-мр-мр — отвърна неопределено Иполит Матвеевич, повдигна рамене и продължи по-нататък.
— Е, дай боже здравице — каза огорчен Безенчук, — само колко загуби понасяме, поразата да го порази!
