От прозорците, от кулите, през далекогледи, от крепостните стени аргенсите гледали как върви към вечерното зарево, все по-тъмен на неговия фон, докато най-сетне не заприличал по ръст на обикновен аргенс, но и тогава се показвал само от кръста над хоризонта, защото изпъкналостта на планетата скрила долната му част и краката от наблюдателите. Настъпила неспокойна нощ на очакване, аргенсите се надявали да чуят отзвуци от битка, да видят червени сияния, но не последвало нищо. Едва преди самото утро вятърът донесъл гръмогласно ехо като от много далечна буря. И отново настъпила тишина, вече слънчева. А после в небето като че ли пламнали сто слънца и върху Етерна се изсипал куп огнени болиди. Те мачкали дворците и превръщали стените в руини, погребвайки под себе си нещастниците, които викали отчаяно за помощ, но напразните им викове изобщо не се чували. Дошъл си Меден, защото чудовището го потрошило, разкъсало го, а парчетата запратило над атмосферата. Сега се връщали, разтопени от падането, и превърнали една четвърт от столицата в развалини. Страшно било това поражение. Още два дни и две нощи падал от небето медният дъжд.

Тръгнал тогава срещу чудовището потресаващият Живакоглав, неунищожим уж, защото колкото повече удари получавал, толкова по-твърд ставал. Ударите не го раздробявали на части, а напротив — правели го по-здрав. Клатейки се над пустинята, той стигнал до планината, издебнал там чудовището и се нахвърлил върху него по един стръмен склон. Чудовището го чакало неподвижно. Гръмотевици разтърсили небето и земята. Чудовището се превърнало в бяла огнена стена, а Живакоглав в черна паст, която погълнала стената. Чудовището преминало през него и се върнало на огнени криле, нанесло втори удар и отново преминало през нападателя, без да му навреди. Виолетови светкавици бляскали от облака, в който се борели, но гърмежи не се чували — дотолкова ги заглушавал шумът от сражението на гигантите.