Видяло чудовището, че по този начин няма да постигне нищо, всмукало целия външен жар в себе си, сплескало се и се превърнало в Огледало на материята: каквото и да застанело срещу огледалото, се отразявало в него, но не като образ, а като действителност. Живакоглав се видял, повторен в огледалото, спуснал се, счепкал се със себе си, отразения, но не могъл да се самопобеди. Бил се така три дни и получавал толкова силни удари, че ставал по-твърд от камък, от метал, от всичко, което не е ядро на бяло джудже, и когато стигнал до това състояние, той и неговото огледално повторение пропаднали в дълбините на планетата, оставяйки само дупка сред скалите, която веднага започнала да се запълва със светеща рубинено лава от подземните дълбини.

Никой не видял кога третият електрицар тръгнал да се бие. Главният абстрактор, Физикус Кралски, го изнесъл сутринта извън града в ръката си, отворил я и духнал, а той отлетял, заобиколен само от тревожния трепет на въздуха, безшумно, без да хвърля сянка върху слънцето, сякаш изобщо го нямало, сякаш не съществувал.

В действителност той бил по-малък от нищо, защото не идвал от света, а от антисвета и не бил материя, а антиматерия. Всъщност не бил и антиматерия, а само възможността тя да съществува, затаена в такива пукнатини на пространството, че атомите го отминавали, както ледените планини отминават увехнали стебла, люлеещи се върху вълните на океана. Носел се той така, гонен от вятъра, докато не стигнал до лъскавото тяло на чудовището, което крачело, подобно на дълга верига железни планини, с пяна от облаци, която се стичала по гърба му. Ударил закаления му хълбок и разпалил в него слънце, което веднага почерняло и се превърнало в нищо, ревящо от скали, облаци, разтопена стомана и въздух. Пробил го и отстъпил назад, а чудовището се свило, треперейки, и блъвнало бял огън, но той веднага се изпепелил и станал на празно пространство. Прикрило се чудовището с Огледалото на материята, но електрицарят Антимат пробил и него.