— Не говори глупости — рекох, щом свърших. — Аз?

Но в мига, в който го каза, разбрах, че е докоснала някаква струна, нещо дълбоко заровено, което отговаряше с едно силно: „А защо не?“

Изведнъж се уплаших.

Тя, обаче, изглеждаше облекчена от моя отказ, каквото и да беше това, от което се бях отказал. Усмихна се и махна към едно вградено барче от лявата ми страна.

— Бих пийнала малко „Ирландска мъгла“.

— Аз също, като стана дума — подкрепих я, станах и напълних две чаши.

— Знаеш ли — подхвърлих, след като се настаних отново, — приятно ми е да седя така с теб, дори да е само за кратко. Завладяват ме спомени.

Тя се усмихна и беше прекрасна.

— Прав си — отпи от чашата. — Чувствам се почти като в Амбър в твое присъствие — и аз едва не си изпуснах чашата.

Амбър! Тази дума сякаш възпламени светкавица в гръбначния ми стълб!

Тогава тя започна да плаче, аз станах и я прегърнах през раменете, за да я успокоя.

— Не плачи, малката ми. Моля те, недей. Караш ме и аз да се чувствам нещастен. — Амбър! Имаше нещо в тази дума, нещо наелектризирано и могъщо! — Отново ще настъпят добри времена — изрекох нежно.

— Наистина ли вярваш в това?

— Да — повиших глас. — Да, вярвам!

— Ти си луд. Може би точно затова винаги си бил любимият ми брат. Мога да повярвам почти във всичко, което ми кажеш, дори като знам, че си луд.

После поплака още малко и спря.

— Коруин, ако действително го направиш… ако по някакъв рискован и необикновен, роден сред Сенките начин успееш да го направиш… ще си спомниш ли за своята малка сестричка Флоримел?

— Да — обещах аз, знаейки, че това е нейното име. — Да, ще си спомня за теб.

— Благодаря ти. Ще кажа на Ерик само най-същественото и изобщо няма да споменавам нито за Блийс, нито за последните ми подозрения.

— Благодаря, Флора.

— Но ти нямам доверие за пукната пара — добави тя. — Не го забравяй.