— Седни — казах аз — и не ставай смешна. Щях ли така спокойно, с такава готовност да се напъхам в ръцете ти и просто да послужа за храна на кучетата, само защото на теб по една случайност ти е хрумнало за Блийс?

Тя се успокои, дори малко сякаш оклюма, после отново седна.

— Вероятно не — съгласи се накрая, — но знам, че имаш хазартен дух и си способен на коварство. Ако си дошъл тук, за да се отървеш от негов привърженик, изобщо не си прави труда да опитваш. Съвсем не съм от такова значение. Досега би трябвало да си го разбрал. Между другото, винаги съм смятала, че доста ме харесваш.

— Така е — потвърдих аз — и няма за какво да се безпокоиш. И все пак, интересно, че спомена Блийс.

Примамки, примамки, примамки! Толкова много неща исках да науча!

— Защо? Да не би наистина да се е свързал с теб?

— Предпочитам да не казвам — измъкнах се аз, като се надявах, че така си осигурявам някакъв вид вратичка и сега, когато вече знаех от какъв пол е Блийс, добавих: — Ако го беше направил, щях да му отговоря по същия начин, по който бих отвърнал на Ерик — „Ще си помисля“.

— Блийс — повтори тя и Блийс, си казах аз наум, Блийс. Ти ми харесваш. Забравил съм защо и знам, че има причини, поради които не би трябвало… но ми харесваш. Знам го.

Поседяхме малко мълчаливо. Чувствах се изтощен, но не исках да ми проличи. Трябваше да бъда силен. Знаех, че трябваше да бъда силен.

Седях там, усмихвах се и накрая казах:

— Хубава библиотека имаш.

А тя отвърна:

— Благодаря.

След известно време повтори:

— Блийс. Наистина ли мислиш, че той има някакъв шанс?

Вдигнах рамене.

— Кой знае? Не и аз, със сигурност. Може да има. Може и да няма.

Тогава тя се втренчи в мен, с леко разширени очи и отворена уста.

— Ти? Нали не предлагаш ти самият да опиташ?

Разсмях се, с единствената цел да парирам емоциите й.