— Питието е добро! — кимна. — Най-доброто, на което съм попадал в тоя превъзнасян град.

— Значи Константинопол не ви се нрави?

— Pas du tout! (Никак!)

— И все пак той бива наричан «Сияйните страни на всемирния лик».

— Хмм! Чух го вече веднъж днес. Считам обаче, че на тоя «лик» и неговите «сияйни страни» няма да навреди, ако някой път направи едно основно запознанство с гъба, сапун, спарче и четка за дъски.

— Само не го казвайте пред някой турчин!

— Защо не? Аз казвам истината на всеки, както ми е угодно. Като на оня проклет дервиш, който ме следваше от пристана като сянка. Когато работата ми дойде до гуша, изстрелях чадъра си в лицето му. Това бе език, който той сигурно разбра.

Гръкът повдигна замислено вежди.

— Имал сте сблъсък с някакъв дервиш? Оскърбил сте го с действие? Да ме прощавате за думите, но е било безразсъдно. Вие сте си навлякъл отмъщението на този свят мъж.

Англичанинът махна пренебрежително, отпи със задоволство една глътка и издуха дима от пурата си.

— Какво ме е грижа за онзи тъпак! Нека си търчи след други хора, но не и след сър Дейвид Линдсей. Яд ме е само, че за да се отърва от него, кръстосвах надлъж и шир и така попаднах в тоя квартал, където не мога да се ориентирам, и където никой не те разбира, когато го запиташ за пътя.

Умният и хитър грък не промени физиономия. Никой не би могъл да се досети какви важни мисли се завъртяха в ума му. Най-важно за него бе, че чужденецът току-що се идентифицира като сър Дейвид Линдсей. А той умееше правилно да оцени значението на тези думи. Един английски благородник, пътуващ — очевидно за свое удоволствие — из Ориента, обикновено има в себе си пари, даже много пари! Ето какви сметки си правеше хитрецът. Такава птица никога не беше долитала при него и скоро нямаше и да кацне. Човек не биваше да пропуска неизползван подобен шанс. Според светогледа на гръка парите бяха върховното божество. Той реши да пусне предпазливо пипала и после… да действа. Негов съюзник щеше да е виното.