Когато напълни отново празната чаша на госта, не забравяйки и своята, той се осведоми:

— Не говорите ли турски?

— Няма и двайсет думи!

— В такъв случай би трябвало при излизанията си да вземете със себе си и Драгоман — преводач.

— Не ми е по вкуса.

— Имате лош опит?

— Не! Напротив, пътувах дълго време из Балканските страни, придружаван от един такъв човек. По едно време се озовах много натясно и не на последно място трябва да благодаря на верността и благонадеждността на преводача, че в крайна сметка се избавих със здрава и читава кожа. Чувал съм обаче колко малко иначе може да се разчита на тези обесници. Освен това не обичам да имам постоянно до себе си чужд човек.

— Хмм! — повлече гръкът. — Мога да го разбера. Тези преводачи дерат чужденците, където могат, а мъж като вас, който сигурно не пътува с тънка кесия, биха оскубали най-безсрамно.

— Така си е! Аз съм сър Дейвид Линдсей и винаги имам у себе си достатъчно, за да съм подготвен за всякакви случаи. Плащам си също добре и на драго сърце, но не се оставям да ме правят на будала.

Съдържателят остана много доволен от резултата на тайното подпитване. Сега смяташе, че може да пристъпи към нещо друго.

— Тогава би трябвало поне да носите със себе си една карта на Константинопол.

— Имам и такава.

— И въпреки това сте се заблудил?

— Въпреки това! Каква ми е ползата да се зверя в картата, като не знам къде се намирам в момента?

За потвърждение на думите си сър Дейвид бе извадил портфейла си и бърникаше из многобройните преградки. Гръкът зорко следеше пръстите му. Не можейки явно да открие споменатия план на града, Линдсей разтвори сега ново отделение. За кратко време се мярна дебело снопче банкноти.

Очите на съдържателя ярко заискриха.