Погледът му беше вторачен, дебнещ, алчен, като на хищно животно, видяло плячка току пред себе си. Той забрави всяко самообладание и всяка предпазливост. За него сега беше безспорно, че чужденецът не биваше да напусне къщата, без да се е разделил с пачката банкноти. Да става каквото ще! Там в портфейла се криеше цяло състояние — поне според схващанията на бедния кръчмар. То не биваше да му се изплъзне, независимо какво щеше да му се стовари на съвестта!

Сър Дейвид все още се ровеше равнодушно из разните книжа. Че държанието му бе предумишлено, че искаше да постави гръка на изпитание, и че с един бърз, таен поглед бе уловил рязката промяна в чертите на съдържателя, не му бе проличало.

Сега той знаеше къде е. Беше схванал опасността. През ум не му минаваше обаче да си плюе незабавно на петите. Напротив! Него го привличаше да остане в несигурното си положение и дръзко да изчака по-нататъшния развой на нещата, защото… нали пътуваше по целия свят с единствената цел да преживява приключения. А тук изглежда му се предлагаше едно — възбуждащо и гъделичкащо нервите, както само би могъл да желае. И той трябваше да му се наслади.

Сега затвори с шляпване портфейла и го прибра. После бръкна с дясната ръка в дългия пеш на сиво карираното сако и измъкна оттам търсения градски план.

— Сетих се най-после. Ето го! Как може само човек да бъде такъв забраван.

Разгъна мудно картата, тикна встрани винените чаши и я просна на ниската маса.

— Хайде, моля! Къде се намира вашата къща? Зная ли това, няма да е трудно после да се озова обратно на яхтата си.

Гръкът вече беше посегнал към плана и сега движението му изведнъж замря.

— На яхтата си?

— Да!

— Имате собствена яхта? Някоя от онези големи платноходки, които…

— Не! Парна!

— Sacre bleu! (Дявол го взел!) Вие трябва да сте червив с пари.

— Аз съм сър Дейвид Линдсей. И тъй, моля, къде се намира къщата ви?