— Не берете кахър! То не е турско. Начаса се връщам.

И беше вече вън от вратата. Линдсей разтегли тесноустната си уста до поразителна ширина. Дългият нос се наведе, додето можа, още към брадичката. В това положение се заслуша той след съдържателя.

Чу неясно някакви мъже да разговарят помежду си. Трябва да бе някъде в двора, недалеч от тесния прозорец. Погледна изпитателно нагоре.

После се надигна с бързина, която никой не би очаквал от мудния англичанин. С две стремителни крачки се озова до вратата. Наведе се. Действително, тя имаше вътрешно резе — голяма рядкост в една ориенталска къща, поне за стайна врата. Това устройство се дължеше навярно само на дискретната цел на задната стая.

С едно енергично посягане Линдсей зарези. После събра накуп всичко що бе възглавница наоколо върху ниския миндер под прозореца. Покатери се чевръсто, протегна се и се ухили доволен. Неговата внушителна дължина му даде възможност да достигне с глава точно до прозоречното отверстие. Според обичая на източните страни то не беше снабдено със стъкла, така че Линдсей долови звука на споменатите гласове съвсем ясно. Да погледне надолу в двора, нямаше как. Но разбираше всяка дума, макар въпросите и отговорите да не бяха високо разменяни.

Съдържателят разговаряше отвън с някакъв друг. Че при това те си служеха с френски, на Линдсей се стори като кажи-речи нечувано щастливо обстоятелство.

— Не бъди многословен! — тъкмо настояваше стопанинът на къщата. — Не бива дълго да се бавя. Той би могъл да стане нетърпелив.

— Като влезеш, ще му кажеш някакво оправдание. Той ще се задоволи. Трябва да чуеш какво имам да ти кажа. Осман, дервишът, е бесен. На всяка цена иска да си отмъсти на това «гяурско куче», което го ударило с чадъра в лицето.

— Зная вече. Англичанинът сам ми го разказа.

— И той не се страхува от ненавистта на дервиша?