— Смее се. Имай предвид, той е английски милионер. Тези мосю без изключение се отличават с една изумителна самоувереност.

— Nom de dieu (по дяволите), милионер!

— Пет! Не забравяй прозореца горе!

— Би трябвало да има невероятно тънък слух, за да чуе нашия разговор. Но по-нататък! Осман добре забелязал, че англичанинът иска да му се изплъзне, но се промъкнал след него и не изгубил дирята. Сега седи отпред в кафенето и ме прати при теб.

— Какво иска от мен?

— Отмъщението си!

Подслушвачът почувства, че в разговора възникна малка пауза. До момента въпросите и отговорите се бяха редували с припряна бързина. Сега изглежда гръкът се замисли. Линдсей смяташе, че знае защо. Той вероятно опитваше да съгласува искането на дервиша за отмъщение със собствените си планове, насочени към портфейла на клиента.

Сега отново започна да говори.

— Кажи му, че ще си го има отмъщението! Чужденецът в момента седи във Винарната.

— Зная. Та нали чух какво говори с него, след като го поздрави.

«Аха! — помисли сър Дейвид. — Типът, който тук така нищо неподозиращ ми излага любезните си принципи, е един от тримата кафеджии от предната стая. Почакай само, обеснико, ще се запознаеш ти с един мъж от Стара Англия, ти, заедно с дервиша и твоя приятел, кръчмарят!»

— Той е вече на втората стомна «Самос». Още ще му натрапя аз от тая услужлива напитка. Ефектът няма да се забави. Той има цял портфейл с банкноти. Ще му задигна парите едва когато се е нальокал до безсъзнание. Тогава дервишът Осман може да прави с него каквото си ще. Най-добре ще е да му свети маслото. Така няма да се опасяваме от неприятни последствия.

— А аз?

— Какво общо имаш ти?

— Глупав въпрос! Казваш, че чужденецът имал портфейл, пълен с банкноти. Парите се каниш да вземеш ти. Дервишът ще си има своето отмъщение. Аз на сухо ли трябва да остана?