Когато малкият параход се насочи към пристанището хората по брега зяпнаха удивено картината. Близо до пътечката на пристана стоеше един дервиш

— Линдсей! — промърмори. — Та такова бе моминското име на жената на оня проклет немец! Нима тази фамилия все още не е изкоренена? Ще остана да наблюдавам. Жената навремето ме опозори. Трябваше да си отмъстя и смятах това отмъщение за отдавна завършено. Дали нещата стоят другояче, дали не са живи наистина и други членове на тази фамилия? Ще проуча!

Машината на яхтата бе спряна и капитанът слезе от мостика. Вратата на каютата се отвори и пропусна същата фигура, която се виждаше отпред на картината. Много дълга и суха, тя бе облечена в сив плат на карета. Високият извън всяка мяра цилиндър и исполинският чадър бяха също така карирани в сиво. През рамото минаваше ремък с провесен на него дълъг далекоглед.

И лицето приличаше досущ на това от картината, само дето на носа се виждаше и един дълъг белег, произхождащ очевидно от някой злостен алепов оток.

Капитанът се поклони.

— На сушата ли възнамерявате да идете, сър?

— Yes. Че къде иначе? На сушата естествено? Или пък трябва да взема да хукна по водата, а?

— Това наистина едва ли ще е възможно — засмя се капитанът. — Но защо така припирате за сушата? Константинопол трябва да се разглежда оттук. Оттук той прави грандиозно впечатление, ала във вътрешността е тесен, мръсен, с криви сокаци. Турчинът нарича столицата си «Сияйните страни на всемирния лик» и има право… но само оттук, където ние се намираме.

— Сияйни страни? Всемирен лик? Nonsense!

По лицето на капитана плъзна ухилване, което той побърза да прикрие с поклон.

— Виждал ли сте вече някоя турска жена или девойка, сър?

— Of course!

Той измъкна от дълбините на джоба на сакото си една книжка, чиято обложка носеше немското заглавие: «Либрето. Отвличане от сарая. Голяма опера от Волфганг Амадеус Моцарт».