— Кога мога да ви очаквам обратно? — Капитанът хвърли мимолетен поглед на книжката. По лицето му заигра вежлива усмивка, от която бе видно, че познава приумиците на англичанина и отдавна се е отказал да им се удивлява.

— Изобщо не ме чакайте — изръмжа Линдсей. — Ще дойда, когато ми е угодно. Well!

Той премина с дълги крачки тясната пътека на пристана, служейки си с големия затворен чадър, както въжеиграчът с пръта за равновесие.

Когато мина край дервиша и видя пронизващите очи, отправени към него, се изплю презрително.

— Неприятна физиономия! Подозрителна мутра! Да можех да му тегля един ритник на тоя тип! Yes!

Капитанът се бе загледал след него. Кормчията приближи и повдигна многозначително широките си плещи.

— Откачен тип! — каза и изплю тютюневата си дъвка през релинга. — Ще си изгори пръстите при някоя от тия авантюри. Нека си го прави, стига само и нас да не завлича в кухнята на Дявола!

— Боже опази! Това горещо влечение за отвличане ще трае само докато си намери нещо друго. Едва до неотдавна бяха fowlingbulls — крилатите бикове, сега пък са туркините.

Така ще си я кара, все трябва да има някоя авантюристична приумица!

— Много правилно, кормчия! — заяви капитанът с натъртване, от което пролича, че желае да сложи край на тоя диалог. — И тъй като сър Дейвид Линдсей същевременно е добродушен господар, то на драго сърце съм готов десет пъти да обиколя с него земното кълбо. За такъв един мастър човек вече рискува нещо, без да говори глупости по негов адрес!

Онзи, за когото ставаше дума, междувременно се разхождаше с бавни крачки из Пера, изцяло погълнат от околната среда. Ето защо се случваше от време на време да се оглежда и съзираше при това и дервиша, чиято зелена чалма изпъкваше отдалеч.

— Какво иска човекът от мен? — запита се той. — Ей сега ще се оправя с него! Yes!