Сър Дейвид слушаше с най-голямо напрежение.

— Значи вече сте имал сеанси с нея?

— Пет.

— И наистина ли е толкова красива?

— Поразително красива.

— WellL — продума замислено Линдсей. После дигна глава, като да му бе дошла някоя добра идея. — Чуйте, мистър Норман, девойчето би било работа като за мен. Yes.

Художникът трепна.

— За вас? — проточи той.

— Yes. Искам да кажа, тогава бихме имали вече онова, което търся. Хората са грабнали клетото девойче от родината му и са го завлекли в робство. Well, аз ще я отвлека от тоя търговец.

— Момиче, което човек може да купи, той не отвлича.

— Жалко.

Носът му клюмна печално още по-ниско към брадата.

— Искам да кажа, че бихте могъл… да купите момичето.

— No! Това не е приключение. За тая цел не е имало нужда да идвам в Стамбул!

Художникът сведе, като че малко разочаровано, глава и замълча.

— Well! Ще трябва да изтрая очевидно до някоя друга възможност и тук разчитам изцяло на вас. Наредете да ви напълнят отново чашата!

— Благодаря! Бих желал да тръгвам. Дойде ми времето, а искам да бъда точен!

— Добре, тогава да вървим! Вие ми харесвате и аз ще ви придружа.

Те платиха и станаха. Когато излязоха от къщата, дервишът стоеше очаквателно наблизо — не беше се отказал значи от отмъщението си.

— Забелязал е все пак къде съм се пъхнал — промърмори англичанинът.

— Кой?

— Оня дервиш там. От вчера се мъкне след мен.

— Той принадлежи към кастата на виещите. Сигурно иска да ви задява с просия. Не му обръщайте никакво внимание.

Слязоха до водата и взеха един двувеслов каик. Каиците са дълги, тесни, много лесно управляеми и бързи гребни лодки, в които се седи обикновено според ориенталската привичка, сиреч с подгънати крака. Слязоха между Топхане и финдикли. Англичанинът, който и там предизвика всеобща сензация, придружи художника през няколко улици.