Огледа уличната обстановка и хората, край които минаваше. Там магаретар приближаваше, кретайки зад своя сивоушко, като го подтикваше с високи викове и размахваше усърдно пръчката. Тук с нецензурни думи, че и с порядъчни удари в ребрата, си проправяха път в тясната уличка запъхтени, облени в пот хамали. Един чистач на лули ходеше от къща на къща по своя полезен занаят. Продавач на карпузи възхваляваше с все глас плодовете си. Един носач на вода се стараеше да го надвика — ако бе възможно изобщо — по крясъци. Търговци от всякакъв сой седяха пред отворените врати на своите сводести магазини, разстлали околовръст стоката си, и се стараеха да примамят купувачи. А навсякъде наоколо се шляеха безстопанствени кучета, ровеха се из отпадъците в канавката за храна, джавкаха по минувачите и побягваха със силен вой, когато тук и там биваха отпращани с някой груб ритник.

Сър Дейвид се почувства повече от тягостно в това обкръжение. От време на време проклинаше полугласно под носа си. Няколко опита да поддържа твърдо една определена посока, за да се измъкне от тоя мизерен квартал, завършиха напълно безуспешно. Той все повече се задълбаваше в заблудата си.

— Damned!

Беше спрял, отправил поглед нагоре, вторачен в няколко перести облачета, които се носеха бързо по своя път. После продължи полугласния разговор със себе си, без да го е грижа за минувачите, които — къде подозрително, къде развеселено — се блещеха в оригинала, само облеклото на когото вече правеше достатъчно впечатление.

— Въобще си е подъл тип тоя Кара Бен Немзи! Много долно ме заряза този път. Иначе наистина изникваше винаги съвсем навреме, за да ме измъкне, когато някъде хубавичко съм я загазил и не мога да намеря изход. Кой го знае къде хайманосва сега — при апачите ли край Рио Пекос, при хадедихните в Джезирех, или при кюрдите? Е, все някъде си, само не и в тоя проклет сокак, където всъщност му е мястото, та да ме отведе отново сред хора, с които да може човек да си каже една разумна приказка.