Той може би още дълго щеше да стои така, ако един крепък удар не го бе изтръгнал от неговото песимистично съзерцание. Един хамалин не се бе побоял да отстрани от пътя си живото улично препятствие по този не особено нежен способ. Кресна на слисания сър Дейвид няколко ядовити думи, които тоя естествено не разбра, и запъшка нататък.

— Магаре! Овча глава! Дръвник! — заруга Линдсей след него. После продължи пътя си, мърморейки вкиснато.

Той се скита още известно време по този начин безполезно наоколо, додето търпението му се изчерпи. Заговори първия срещнат на английски и го попита за пътя.

Но чу само онова, което беше чул вече веднъж, и то от устата на натрапчивия дервиш:

— Анламъйорум! (Не разбирам!)

Към него се прибави едно съжалително свиване на рамене. После заговореният изостави чудноватия чужденец.

Същото се повтори още на няколко пъти. Към когото и да се обърнеше Линдсей — бил той стар или млад, бедно или добре облечен, — винаги получаваше все същия отговор:

— Анламъйорум! И накрая на почтения англичанин му прекипя.

— Дявол да го отнесе целия тоя Константинопол и всичките му там околни селища! — изръмжа той вбесен. — Сега вече няма да питам никого и ще тичам все подир носа си, додето… додето…

Внезапно прекъсна и зина толкова широко уста, като че някой печен гълъб се бе засилил да влети право в нея. После доловимо ясно я захлопна пак. По лицето му се разля радостно ухилване, като лятна слънчева светлина по земята.

— Великолепно! Отлично! Indeed! — възкликна все тъй ухилен, докато погледът му буквално милваше написаната на френски фирмена табела на едно кафене. — Тук живеят хора, с които сигурно ще можеш и да си поговориш по човешки. Там вътре отивам! Там ще ми дадат информация.