Той се упъти с дълги крачки към целта. Прекрачи прага с увереността на мъж, свикнал да заповядва, и се огледа изучаващо в неголемия общ салон. Пред очите му се разкри обичайната картина на едно източно кафене-кръчма. Нечистият под бе застлан тук и там с малки килимчета. Миндерлъци обхождаха стените. Навсякъде се търкаляха разхвърлени възглавници за сядане. Малкото маси бяха ниски — колкото столчетата за крака в жилищата от западните страни. Стените бяха голи, с изключение на няколко омазнени чибука, подредени в редица един до друг на нещо като полица за лули.

Посетители в цялото помещение имаше само трима. Бяха местни хора от ниско съсловие, както издаваше облеклото им. Клечеха мълчаливо един до друг с микроскопични филджани пред себе си, пушеха и като че не обърнаха внимание на чужденеца. Че единият от тях хвърли пронизващ поглед изпод сведените си клепачи към необикновената, сиво карирана фигура, убягна на англичанина в сумрака на голата стая.

От вратата на задната стена сега се появи един мъж, когото всеки познавач на средиземноморските страни би трябвало веднага да прецени като грък. Беше съдържателят на това «приветливо» място за отбивка. Той имаше хитрата, лукава физиономия на лисица. Не чертите, а очите обрисуваха характера на този мъж.

Един поглед към англичанина му бе достатъчен да знае кого има пред себе си. С три теманета, които определено биха удовлетворили всяко величие, той приближи до своя гост.

— Bienvenu, monsieur! (Добре дошъл, мосю!) — поздрави гладко и плавно на френски. — Смея ли да запитам с какво мога да услужа на Ваша милост?

С френския англичанинът естествено бе много добре запознат. И той си послужи следователно със същия език като съдържателя, само че от неговата уста не звучеше така завършено и изискано, както от устните на гръка.

— Преди всичко с някое друго обръщение! — каза по своя лаконичен, властен маниер. — Не съм «ваша милост». Ако се наложи мога и много немилостив даже да бъда.