— Вечно си на сухо — поклати глава Гастон. Каза го без укор, по-скоро дори с леко уважение. — Как успяваш? Уж добре печелиш…

— И аз не знам — вдигна рамене Николай. — В тая скъпотия парите изтичат неусетно.

— А и ти не се хващаш на работа, докато не те налегне глад. Слушай, Ник, по приятелски ще ти предложа изгодна мисия. Свършиш ли я, после можеш да се оттеглиш до края на живота си. Един-два курса през планините. Плащат в австралийски долари.

Николай подсвирна:

— Австралийски? Без майтап? И какъв е товарът?

Макар че наблизо нямаше никой, главатарят се огледа и снижи глас:

— Диаманти.

— Ясно. Значи сега работиш за йоанитите. Без мен, мой човек. Извинявай, с тия неща просто не се захващам. За диаманти разстрелват на място.

— И за кибрит разстрелват — възрази Гастон.

— Да, обаче щом веднъж се освободя от товара, аз съм чист. А ако чуят, че съм се забъркал в диамантена афера, няма да проверяват дали е вярно, или не. Без мен, казах вече. Защо не предложиш на Баска?

— Предложих му — неохотно призна французинът.

— И какво?

— Не иска и да чуе за йоанитите. Съвсем е откачил старецът. Разправя, че са сатанински чеда.

— Може и да е прав. Мразя фанатиците от какъвто и да било цвят. Тръпки ме побиват само като ги видя.

Гастон нетърпеливо махна с ръка.

— И аз ги мразя, ако искаш да знаеш. Обаче работата си е работа. Петнайсет килограма диаманти чакат прехвърляне, а пък аз нямам добър куриер.

— Гледаш да се отървеш от горещия картоф? — усмихна се Николай.

Веднага съжали за закачката. Лицето на главатаря стана безизразно и непроницаемо, само през цепките на присвитите очи се процеждаше хладно недоверие.

— Значи отказваш?

— Отказвам — въздъхна Николай. — И ако вярвах, че ще ме послушаш, бих те посъветвал да върнеш стоката.