В следващия момент заплахата в очите на Гастон изгасна като духната свещ. Той леко се усмихна и потупа земята до себе си. Ниско приведен, Николай изтича напред и се настани зад храста. Мястото беше избрано добре, оттук се виждаше завоят на пътя и в същото време редките клончета прикриваха наблюдателите.

— Привет, Ник — каза французинът. Гласът му бе нисък и хрипкав, всяка дума звучеше малко заплашително дори когато нямаше намерение да заплашва. — Не знаех, че си тук. Закъсал си за пари, а?

— Няма такава работа — излъга Николай. — Просто рекох да се поразмърдам, колкото да не губя навика…

— Закъсал си за пари — решително повтори Гастон. — По лицето ти се вижда. Откога не си ял?

Без да изчака отговор, той измъкна от храста черна кожена чанта, отвори я и извади отвътре два сандвича, увити в чиста кърпа от домашно тъкано платно.

— Хайде, яж. Яж, не се прави на госпожица. Нали виждам, че носът ти е изтънял като ножче за консерви. Как е Мишин?

— Все същият — отговори Николай с пълна уста. — Още събира пари за самолет.

Гастон се изкикоти, сякаш го чуваше за пръв път.

— Кажи му да си седи на задника. Ще го гръмнат някъде над Унгария и толкоз.

— И аз това разправям — промърмори Николай, докато привършваше първия сандвич. — Ама не слуша…

Сандвичите бяха великолепни — пресен селски хляб, дъхаво масло и дебели резени шунка. Той захапа втория и се загледа надолу към пътя. Прашните останки от някогашния асфалт бяха целите в ями; единственото що-годе равно място бе дълбокият коловоз, издълбан от редките минаващи каруци. Нападали камъни осейваха платното. Никой не си даваше труд да ги махне, освен когато окончателно преграждаха движението. Тогава нямаше как, налагаше се каруцарите да слизат и да ги изтъркулват в дерето, където отдавна ръждясваха останки от безполезни автомобили. Край шосето печално стърчеше изкривен и очукан пътен знак, на който все още личеше ироничната забрана да се надхвърлят 80 километра в час.