Николай седеше в покрайнините на гората и се мъчеше да измисли решение. Човекът с униформата бе досадна пречка. Ако минеше през дясната долина, нямаше начин да убегне от погледа му. Отляво не се мяркаха хора, но в гарата сигурно имаше някой, а освен това по-нататък склонът ставаше открит и се забелязваше от селото. Оставаше му само една възможност — да се отклони през гората далече надясно и да заобиколи зад следващия хребет. Това щеше да отнеме около час, обаче друг изход просто не виждаше. След днешния обир всяка среща криеше рискове.

Нещо изшумоля наблизо. Той се обърна стреснато, очаквайки да зърне случайно минаващ дървар или пастир. И застина. Само на десетина метра зад гърба му в зеления полумрак стоеше едър елен с огромни разклонени рога. Животното гледаше към Николай с лек интерес и без страх, сякаш разбираше нежеланието му да издаде присъствието си. Няколко крачки по-назад сред сенките пристъпваха от крак на крак пет или шест кошути с малки. След Колапса планините постепенно се превръщаха в истинско животинско царство. Цивилизацията отстъпваше позициите си и зверовете се размножаваха с изумителни темпове, бързайки да наваксат узурпираната от векове свобода.

Внезапно животното трепна и леко изви уши назад. Човекът също се ослуша. Отначало не чу нищо, после долови глухо ритмично потракване, долитащо нейде отляво и отзад. Еленът изпръхтя, с един скок се озова пред кошутите и ги поведе навътре в гората. След половин минута стадото се изгуби сред дебелите дъбови стволове.

Униформеният на пасището също бе чул звука и, изглежда, го позна, защото нарами тоягата, подсвирна на кучето и с отмерена планинарска крачка се заизкачва към седловината. Достигна билото тъкмо навреме, за да види как отдолу се задава източникът на шума — малка ръчна дрезина. Застанали на нея, двама потни мъже ритмично люлееха дългия лост нагоре-надолу. Човекът в униформа размаха фуражката си, не дочака отговор на поздрава и взе да слиза към гаричката, следван от песа, който все се отклоняваше насам-натам да души из тревата.