Николай намести раницата. Сега беше моментът, по-добър случай нямаше да дочака. В лявата долина дрезината и железничарят се доближаваха към гарата с еднаква скорост, но железничарят все пак имаше по-големи шансове за успех. Като се поприведе, Николай изскочи от гората и изтича надолу и надясно.

Пасящите крави не обърнаха никакво внимание на минаването му. Сега те бяха аристократките на тези планински краища, от тях до голяма степен зависеше животът на тукашните селяни. И изглежда, че го разбираха, ако се съдеше по ленивото им господарско придвижване из пасището.

Под слънчевите лъчи ставаше горещо, но Николай нямаше време да сваля якето. Задъхан, той се изкачи тичешком към отсрещното било и преди да го прехвърли, метна поглед над седловината отляво. Дрезината стоеше пред гарата; хората не се виждаха никъде, навярно бяха влезли да пийнат по глътка студено вино. Николай слезе малко по-надолу, за да не го зърнат, ако случайно надникнат през прозореца, дръпна се десетина метра по-надясно и прекоси хребета. От другата страна склонът беше открит чак до тъмнеещите се в низините гори. Дъбов гъсталак имаше и нагоре, към Алтщуфе. Това поне бе добре, от селото нямаше да го забележат. Далече долу пасяха овце и пастирът сигурно можеше да го види, обаче това беше приемлив риск, от такова разстояние никой не би разбрал кой точно минава по склона.

Спря за момент, смъкна раницата, съблече якето и го закрепи при одеялото. Багажът не беше тежък, но все пак той с удоволствие разкърши плещи, преди отново да го намести на гръб и да поеме напред по наклонените алпийски ливади. Петдесетина метра по-долу, успоредно на пътя му, се редяха през равни интервали решетести стълбове от стара високоволтова линия. Обрулени и изкривени от зимните бури, те напомняха схематично нарисувани човешки фигури, вдигнали безпомощно ръце пред непознаваемото коварство на материята и битието. От върховете им висяха разбити изолатори и парчета синкаво-черни проводници, обгорели някога в страшните минути на Колапса.