Високата трева тихо свистеше край коленете му, докато крачеше енергично напред. Движението го успокояваше. Не искаше да мисли за нищо, освен за предстоящия маршрут. След двадесетина минути щеше да бъде под гората на Алтщуфе, още толкова път имаше от там до подножието на Ветерхорн. Скалистият проход между Ветерхорн и Зилберванд бе неудобен и тежък път, но тъкмо това беше и неговото предимство. Овчарите и случайните пътници предпочитаха да заобиколят върха от юг, край селото. Само редки смелчаци или хора, които имаха какво да крият, се решаваха да поемат рисковете на мъчителното и опасно изкачване.

Вече бе стигнал под гората, когато отпред долетя първият изстрел.

Николай спря и по гърба му пробягаха хладни тръпки. Склонът отсреща беше нагънат на широки дипли и близката гърбица на терена не му позволяваше да види кой стреля. Ловец, опита да се убеди той, сигурно е ловец от селото. Но какво би търсил авджия тук, на откритото? Отекването на втория гърмеж окончателно прогони тази успокоителна мисъл. Стреляха с бойна карабина — звукът беше по-мощен и по-остър от глухия пукот на ловна пушка. И още нещо… раздаде се по-близко от първия.

Трети изстрел. Николай се огледа отчаяно. По голия склон нямаше никакво укритие. До гората оставаха поне петстотин метра изкачване, долината с кравите бе останала далече назад, а наоколо планината бе гладка като хълбок на някакво охранено праисторическо чудовище. Сред буйната трева стърчаха само стълбовете на далекопровода. Мизерно скривалище, но все пак…

Препъвайки се в жилавите стъбла, той хукна надолу, захвърли раницата в тревата и се сви край подножието на стълба. Обгърна го тишина, изпълнена с дъх на дребни алпийски цветчета. Напечената от слънцето бетонна площадка под дланите му беше топла, топли вълни повяваха и от грапавото почерняло желязо. За миг го обзе странното чувство, че греши, че в толкова спокойно място не може да се случи нищо лошо.