Вълна от нажежен въздух облъхна Николай. Тялото му реагира инстинктивно, отхвърли го назад и надолу по склона и когато се опомни, вече беше двадесет метра по-ниско, всичко се въртеше пред очите му, но стискаше в лявата си ръка ремъка на раницата. Ушите му бяха заглъхнали като натъпкани с памук и през ударите на кръвта в слепоочията му едва проникваха свирепото бучене на пламъците, прекъслечният трясък на избухващи патрони, нечий адски, нечовешки проточен вой. Безформен горящ силует се изтръгна неестествено бавно от пожарището, направи още една-две механични крачки и се свлече неподвижно сред димящата трева. Нова, по-слаба експлозия люшна огненото езеро — навярно това беше скъпоценният кибрит в раницата на Баска.

Хипнотизиран от страшната гледка, Николай стоеше неподвижно на колене и почти не усещаше непоносимата жар, която болезнено обтягаше кожата на лицето му. Няма кой да го измие за полагане в гроба, бръмчеше като досадна муха натрапчивата мисъл. Няма кой да го измие за полагане в гроба, няма кой… Последните останки от дирижабъла се топяха сред пожара, изпускайки облаци мазен черен пушек. Из въздуха тегнеше гъста воня на топена гума, смесена със страшния сладникав мирис на горяща човешка плът. Няма кой да го измие, няма кой… От огъня продължаваше да долита пукот на патрони. Случаен куршум рикошира от железния стълб на далекопровода и това накара Николай да се опомни донякъде. С треперещи ръце намести раницата на гръб и бавно се затътри към синеещия в далечината Ветерхорн. Краката му бяха омекнали, едва издържаха тежестта на тялото и той сам не разбираше какво ги кара все пак да пристъпват напред.

Няма кой, няма кой, няма…

Няколко минути по-късно спря и се обърна да погледне назад. Гънката на склона закриваше горящите обломки, виждаше се само плътната колона от гъст сиво-черен пушек, обагрен отдолу с трептящо оранжево и червено сияние. Но не от това секна дъхът му, а от трите ситни фигурки, изправени на хоризонта — там, където бе минал преди половин час. Железничарите!