Николай ядно стисна зъби, завъртя се и бързо закрачи напред. Тепърва из тия планини наистина щеше да стане адски напечено. Ония от хребета нямаше да гледат още дълго, скоро щяха да се метнат на дрезината и да се отправят към най-близкия полицейски пост. Времето беше ясно (той безнадеждно се вгледа към редките облачета над върха) и нищо не би попречило на сигналните огледала да разпратят вестта от пост на пост: започва лов на човек. И сега, след загубата на двама от своите, патрулите щяха да бъдат настървени като хрътки по кървава диря.

Оставаше му само една, макар и слаба надежда: да заблуди очевидците, че отива на изток, покрай планинската верига, и няма намерение да прехвърли билото. Той леко кривна надясно, избра за ориентир група дървета долу в низината и се насочи натам. Губеше време, разбира се. Всяка четвърта крачка го отдалечаваше от прохода, но това бе неизбежно зло. Важното беше да създаде впечатление, че слиза, докато се добере до укритието на гората под Ветерхорн.

Озърна се през рамо. Фигурките на хоризонта бяха изчезнали. Сега би могъл да промени посоката, обаче предпочиташе да не го прави — не се знаеше дали горе няма да изникне някой любопитен селянин от Алтщуфе, привлечен от изстрелите и пушека. И без това еловата гора вече беше съвсем наблизо, отклонението щеше да му отнеме само още една-две минути в повече, а можеше да спести огромни неприятности.

Усещаше, че действа на предела на силите си, черпейки енергия от някакъв последен резерв на тялото и мозъка. Потресението го бе оставило изпразнен, изтънял, прозрачен, лишен от тегло и плътност. Успяваше да разсъждава сравнително ясно само защото станалото преди малко беше блокирано в дъното на съзнанието му, но и оттам то продължаваше да излъчва психическа отрова, която вцепеняваше краката. Няма кой да го измие за полагане в гроба, надигна се отново натрапчивата мисъл. Няма кой да прочете книгата на грешките, изписана с олово и хладна стомана…