Тъмната стена на гората израсна пред него изведнъж и той пресече първите жилави клонки с изпънати гърди като маратонец на финала. После рухна изпънат в цял ръст, готов да понесе с безразличие удара в лицето — и изненадан от мекотата на този удар, защото ръцете сами бяха излетели напред да поемат тежестта на тялото.

Не загуби съзнание. Просто лежеше отпуснат, разлят като купчинка превтасало тесто. Сухите елови иглички бодяха бузата му и тая лека болка му доставяше странно удоволствие, защото беше връзка с живота, беше нещо, което Баска вече никога нямаше да изпита. Тревогата бе изчезнала, оставяйки зад себе си само бледа сянка, смътно усещане, че трябва да бърза нанякъде. Нищо, нашепваше ленивата мисъл, има време. Стига толкова припряност, тичане, суета. Стига тревоги и страхове. В целия свят няма нищо толкова важно, заради което да се откъснеш от топлата земя, от почивката и небрежния поглед към тази пъплеща пред очите ти мравка.

Наблизо пробяга катеричка, протегнала зад себе си дълга пухкава опашка. Спря за момент, огледа се и стремглаво излетя нагоре по стъблото на близката ела. Николай се надигна и седна. Протегна ръка, взе една паднала шишарка и дълго я въртя пред очите си, изследвайки с нелепо, самовглъбено любопитство всяка отделна люспица. Навярно се нуждаеше от това, защото силите постепенно прииждаха и когато загуби интерес към шишарката, вцепенението се разсея като утринна мъгла. Споменът за престрелката и пожара бе потънал там, където му беше мястото — сред другите спомени, сред архива от абстрактни картини, лишени от силата на непосредственото преживяване.

Време беше да тръгва. Той се изправи, усещайки с удоволствие обтягането на отпочиналите мускули, и пое навътре в гората, като предпазваше с лакът лицето си от ниските жилави клони. След малко излезе на тясна пътека, обрасла тук-там с бледозелени хилави стръкчета трева. Личеше, че насам рядко минават хора. За момент го разтревожи следа от подковано копито, но отпечатъкът беше стар, поне на два дни. Успокоен, Николай тръгна нагоре. Нямаше от какво да се страхува засега; за засади бе още рано, а идването на случаен пътник щеше да чуе отдалече и да се укрие в гората, докато човекът отмине.