Черен прах от прогнили дървесни кори полепваше по мокрото му лице. На места клоните на смърчовете провисваха до самата земя и се налагаше да извива глава и да напъва с цяло тяло, за да си пробие път през бодливата преграда. По косата и дрехите му се размазваше гъста смола. Времето сякаш бе изтляло сред трошливата дървесина и той имаше чувството, че катеренето никога няма да свърши. Но наоколо постепенно просветля, между короните взеха да се мяркат късчета синьо небе, а и смърчовете вече бяха по-ниски. Появиха се млади ели и борчета, наклонът понамаля, сетне стана съвсем равно и изведнъж гъсталакът свърши. Отпред блестеше малко езеро, обкръжено от рядка елова горичка, а горе, съвсем близко, надвисваха отвесните сиви стени на Ветерхорн и отраженията им потъваха в тъмната, нетрепваща огледална повърхност.

Николай бавно коленичи на обляната от слънчеви лъчи трева, седна на една страна с неудобно подвити крака и дълго остана така, изпитвайки само благодарност, че най-после се е измъкнал на открито. Но под умората се криеше бавно тлееща тревога и очите му през цялото време се плъзгаха по непристъпните зъбери около прохода.

Накрая той стана, отиде до песъчливия бряг и дълго отмива лепкавата чернилка от ръцете и лицето си. Водата беше леденостудена и прозрачна като кристал; зъбите му изтръпнаха, докато пиеше от шепи. Откачи манерката, напълни я и тръгна да заобиколи езерото.

Отвъд елите имаше само няколко недорасли бора, изкривени в причудливи форми от напора на зимните бури. По-нататък беше подножието на върха — отначало полегати тучни ливади, после стръмни тревисти склонове и израстващи от тях грамадни скални бастиони, издялани сякаш от ударите на някакъв титаничен чук. Николай се катереше бавно, с пестелива крачка през пасищата, отбелязвайки мислено пръснатия тук-там засъхнал кравешки тор. Нищо страшно, стадата отдавна не бяха идвали насам. Поляните под селото бяха по-удобни.