С изкачването тревата наоколо ставаше по-ниска и по-жилава; от земята изникваха камъни, изваяни от ветровете на времето като кости на праисторически зверове. Понякога иззад тях надничаха любопитните муцунки на алпийски мармоти

Пътеката трябваше да е някъде тук, към Зилберванд. Той зави надясно и скоро я откри — едва забележима следа между камъните, покрити с кора от сиви и жълтеникави лишеи. Отначало тя криволичеше в подножието на върха, после заобикаляше един остър скален гребен и излизаше под отвесната стена на Зилберванд, излитаща в небето на шеметна висота.

Преди да навлезе в тежката сянка на прохода, Николай спря и се обърна назад. Планините се простираха чак до хоризонта — меко заоблени пасища, гористи склонове, дълбоки долини и безжизнени сиво-синкави върхове, увенчани с ослепително бели снежни шапки. Нямаше и следа от някогашната безгранична власт на човека. Така ще бъде някой ден, неволно помисли той. Още един удар на Колапса и целият този свят ще остане владение на зверовете и птиците.

И все пак цивилизацията още напомняше за себе си. В далечината погледът му откри останките от някогашен зимен курорт. Сред плътния пръстен на тъмна елова гора развалините изглеждаха като някаква уродлива рана от полусрутени стени със зеещи дупки вместо прозорци и изкривени решетести метални конструкции. Но природата щеше да се погрижи за това; между руините вече растяха млади дръвчета, устремени нагоре, за да засенчат завинаги това кътче, което човекът преди време бе отвоювал за собствено развлечение.

Той въздъхна и продължи по пътеката напред и нагоре. Скоро последните треви останаха назад и в сянката на Зилберванд се разкри мъртвото каменно царство на огромни сипеи и замайващо високи скални стени. Цветовете бяха изчезнали, властваха само безброй оттенъци на сивото и единственото пъстро петно беше триъгълният къс синьо небе в прореза между върховете с бавно лазещите през него раздърпани бели облаци. Пътеката водеше все напред и напред през канарите, утаили в себе си бавния, неотстъпен ход на милиони години. Тишината тук бе съвсем друга, нямаше нищо общо с напрегнатото враждебно мълчание на еловата гора. Изпълваха я безкрайното търпение на камъка и високомерното пренебрежение към мимолетната искрица живот, дръзнала да навлезе във владенията на вечността.