Съзнанието му се разливаше, поглъщайки с изумителна яснота всяка най-дребна подробност, всяка пукнатина и издатина по грапавата повърхност на канарата. Всичко беше неизменно и в същото време безкрайно променливо; гранитът течеше пред погледа му като бавен горски ручей, устремен към равнините. Останалият свят бе изчезнал и Николай не усети как наоколо съвсем се смрачи, как облаците слязоха още по-ниско и заръсиха гъсти ситни капки. Разбра за дъжда само по това, че скалата стана коварно хлъзгава и трябваше да стъпва още по-предпазливо.

Неочаквано корнизът свърши. Под краката му се появиха неравни ръбести камъни и той спря да си отдъхне, все тъй притиснат към скалата. Огледа се. Намираше се върху грамаден гранитен насип в северното подножие на Зилберванд. Склоновете надолу едва се различаваха в гъстеещия мрак, върховете чезнеха сред прелитащите тежки облаци. Дъждът заплющя по камъните с удвоена сила и Николай тревожно изви ръка назад да опипа раницата. Всичко беше наред, мушамата щеше да пази товара. Но идваше лоша буря и трябваше час по-скоро да намери укритие.

Той заслиза, като се препъваше и подхлъзваше по мокрите канари. Вятърът се въртеше от всички страни, блъскаше го, заслепяваше го с шепи вода. Невидим в тъмното остър ръб го удари жестоко през пищяла и Николай изсъска от болка, сетне задъхано взе да сипе злобни, мръсни ругатни. Небето му отвърна с режещ синкаво-бял блясък и оглушителен гръм. Пороят се засили още. Сред плисъка на струите нейде наблизо се раздаде стържещият пукот на свличащи се камъни. Забравил за болката в крака, Николай се втурна надолу с цялата бързина, която можеше да си позволи. Вече не виждаше нищо, само блясъците на мълниите му разкриваха от време на време стърчащите скали, лъснали като покрити с черен лак.