Ето го истинското лице на света, помисли той, газейки предпазливо през първата пряспа от сипкав зърнест сняг. Не горите, не цивилизацията и не ние. Само тези корави кости на Земята, които ще са тук и когато нас отдавна няма да ни има. Те ще издържат всичко, трябва да издържат, нали на тях се крепи битието…

Захладняваше. Наоколо притъмня още и това не се дължеше само на сянката или на отминаващия следобед. Облаците в небето отпред прелитаха по-стремително, по-често и цветът им постепенно се променяше от бял на мръсносив. Времето се разваля, тревожно помисли Николай и ускори крачка, тласкан в гърба от долитащия по прохода вятър. Трябваше да бърза, тепърва предстоеше най-трудният участък от пътя.

Половин час по-късно той стоеше задъхан и мокър от пот на превала. Отпред склонът рязко падаше надолу, към другата страна на планината. Пътеката се отклоняваше надясно и започваше да пълзи по тесен корниз, издаден от отвесната стена на Зилберванд. Светът бе помръкнал под плътния похлупак от ниски сиви облаци и далечните върхове се губеха в мъглива дрезгавина.

Николай стъпи на корниза. Тук, над първата рискована крачка, в изгладената от вятъра скала бе изсечен голям кръст. Кой го бе издълбал и кога? Какво бе искал да каже на бъдните пътници из това пустинно място? Да помислят за бренността на живота? Да се уповават на Божието милосърдие? Или просто да помнят, че всяко невнимание може да ги прати незабавно при праотците? Кръстът мълчеше, криейки спомена за отдавна изтлялата човешка ръка под тънката грапава корица от сиви лишеи.

Преди да тръгне напред, той дълбоко си пое дъх и се помъчи да освободи съзнанието си. Влизаше в сила старото планинарско правило: не мисли за целта, не мисли за нищо, важна е само следващата крачка. Отдай се на мига, стъпвай бавно и отмерено, винаги проверявай опората, преди да се отпуснеш на нея с цяла тежест. Помни, че колкото и да е дълъг, пътят не е нищо друго, освен наниз от крачки…